Най-мощната кратка молитва: “Не позволявай да умра, докато още живея”

Шерил Сандбърг за загубата и животът след нея

През 2015 г изпълнителният директор на Facebook Шерил Сандбърг загубва съпруга си.

Дейв Голдберг - известен предприемач и глава на компанията SurveyMonkey загива при нещастен случай. След изтичането на 30-дневния траур, Шерил Сандбърг пише във ФБ профила си за това как е преодоляла загубата на любимия човек, за да може да продължи да живее нататък.

Днес завършва шелошим - 30-ия ден от траура по моя любим съпруг. Юдаизмът призовава към абсолютен траур, който се нарича “шива” и продължава седем дни, отброени от погребението. След шива можеш да се върнеш към повечето обичайни дейности, но именно краят на шелошим бележи изтичането на религиозния траур за живия съпруг.

Мой приятел от детството, понастоящем равин, неотдавна ми каза, че най-мощната кратка молитва, която някога е срещал, звучи така: “Не позволявай да умра, докато още живея”. Никога нямаше да я разбера до момента, в който загубих Дейв. Сега я разбрах.

Сега мисля, че всяка случила ти се трагедия, те кара да избираш. Можеш да се отдадеш на пустотата, която изпълва сърцето ти, белите ти дробове, която задушава способността ти да мислиш и дори да дишаш. Или пък можеш да опиташ да намериш смисъл. През последните 30 дни аз прекарах много време, изгубена в тази пустота. И сега знам, че много моменти от бъдещия ми живот ще бъдат погълнати от този колосален вакуум.

Но аз искам - когато бъда в състояние да го направя - да избера живота и смисъла.

Затова пиша тези редове: за да отбележа края на шлошим и поне отчасти да върна на другите това, което получих от тях.

Скръбта е нещо дълбоко лично, и смелостта на хората, които разделиха с мен преживяванията си, ми помогна да издържа. Сред тези, които открехнаха сърцето си, бяха мои близки приятели, но имаше и напълно непознати, които публично споделиха мъдростта и съветите си. Затова и аз споделям това, което научих, с надеждата да помогна на още някого. С надеждата, че в тази трагедия може да бъде намерен поне някакъв смисъл.

За тези 30 дни аз преживях 30 години. С 30 години станах по-тъжна. И ми се струва, че съм с 30 години по-мъдра.

Аз дълбоко осъзнах какво означава да си майка - благодарение и на онази агония, която чувствах, когато децата ми плачеха и викаха, благодарение и на майка ми, която чувстваше моята болка. Тя се опитваше да запълни празното пространство в леглото ми, прегръщайки ме всяка вечер, докато аз, наплакала се, заспивах. Тя с усилие сдържаше своите сълзи, за да отстъпи място на моите. Тя ми обясни, че мъките, които изпитвам, са мъки и за децата ми и аз разбрах правотата й, виждайки болката в нейните очи.

Осъзнах, че никога в действителност не съм знаела какво да кажа на хората в минутите на нужда. Мисля, че по-рано всичко разбирах грешно: опитвах се да ги убедя, че всичко ще бъде ОК. Мислех, че надеждата е най-комфортното нещо, което мога да им предложа. Мой приятел, който имаше рак в последен стадий, ми каза, че най-лошото, което хората могат да му кажат, това е “Всичко ще е ОК”. Че някакъв глас крещи в главата му: “Ти пък откъде знаеш? Не разбираш ли, че мога да умра?”. През изминалия месец разбрах какво се опитваше да ми каже.

Истинското съпреживяване понякога изисква от нас да не твърдим, че всичко ще се оправи, а да признаем, че няма да се случи. Когато хората ми казват: “Ти и децата ти отново ще откриете щастието.”, сърцето ми казва: “Да, аз вярвам в това, но аз знам, че никога повече няма да изпитам толкова чиста радост”. Онези, които казваха: “Ти отново ще заживееш нормално, но животът няма да е толкова прекрасен” - ме успокояваха много повече, защото знаеха истината и я казваха. Дори обикновените думи: “Как си?” - а тях хората винаги ги казват с искрени подбуди, е добре да бъдат заменени с: “Как си днес?” Когато ме питат как съм, ми се иска да изкрещя. Мъжът ми загина преди месец, как бих могла да бъда? Когато чуя: “Как си днес?”, разбирам, че този човек знае: най-доброто, на което съм способна, това е да изкарам още един ден.

Осъзнах и някои важни практически неща. Макар сега да знаем, че Дейв е загинал мигновено, в линейката не го знаех. До болницата ние пътувахме непоносимо бавно. И досега ненавиждам всяка кола, която не се прибираше в съседната лента, всеки шофьор, който се вълнуваше единствено от това как да стигне с няколко минути по-рано за където беше тръгнал, вместо да направи път. Забелязвала съм това, докато съм карала в много държави и градове. Хайде да си отстъпваме път. От това зависи понякога живота на нечий родител, съпруг или дете.

Осъзнах колко ефимерно може да изглежда всичко - а и може би е. Че земята, върху която сте стъпили, може да бъде избита изпод краката ви без каквото и да било предупреждение. През последните 30 дни чух разказите на много жени, загубили мъжете си, изпод чиито крака не веднъж са избивали земята. Някои от тях нямат мрежа от подкрепящи ги приятели и те сами се борят с бедата и с финансовите си притеснения. На мен ми се струва ужасно неправилно, че ние изоставяме тези жени и техните семейства в моментите на най-голяма нужда.

Научих се да моля за помощ - и разбрах колко много ми е необходима. До този момент аз бях по-голямата сестра, изпълнителният директор, човекът, който довежда всичко до край, който умее да планира. Аз не планирах това, и когато то се случи, аз не бях способна на нищо. Най-близките ми хора се заеха с всичко. Те планираха, те организираха. Казваха ми къде да седна и ми напомняха да се храня. Те и досега силно ме подкрепят, и мен, и децата ми.

Осъзнах, че можеш да се научиш да бъдеш устойчив. Адам Грант ме научи, че има три основни момента по отношение на устойчивостта, и че съм в състояние да работя и над трите. Персонализация: трябва да осъзная, че нямам вина. Той ме накара да си забраня думата “простете”. И да си повтарям отново и отново: “Аз нямам вина”. Постоянство: трябва да помня, че няма да изпитвам това вечно. Че после ще ми стане по-добре. Повсеместност: това събитие не трябва да засяга буквално всеки аспект от живота ми; че е здравословно да отделяш едното от другото.

За мен бе спасение да се върна на работа, шансът да се чувствам полезна, да усетя връзката с други хора. Но бързо открих, че дори тези връзки се бяха променили. В очите на много мои колеги се появяваше страх, когато ги приближавах. Знаех на какво се дължи това: те искаха да ми помогнат, но не знаеха как. Необходимо ли е да се говори за станалото? Трябва ли да се премълчи? А, ако трябва да се говори, какво да се каже? Осъзнах, че за да си върна предишната близост с колегите, която винаги е била важна за мен, трябва да ги допусна по-близо до себе си. Тоест да бъда по-открита и по-уязвима, отколкото някога съм искала да бъда. Казвах на хората, с които непосредствено работя, че могат да ми задават всякакви честни въпроси, че ще им отговоря. Казах им, че е напълно нормално, ако искат да поговорят за чувствата си. Една от колежките сподели, че често е карала близо до дома ми, но всеки път не е била сигурна дали е добре да ме навести. Друг колега каза, че моето присъствието го парализира и, че се страхува да не би да каже нещо излишно. Когато те заговориха открито, страхът да не би да направят или да не кажат нещо погрешно, изчезна.

В същото време имаше моменти, когато не бях в състояние да пусна хората близо до мен. Бях на една училищна вечер, от онези, в които децата водят родителите си в класната стая и им показват работите си, окачени по стените. Много от родителите - всички те бяха толкова добри с мен - се опитваха да срещнат очите ми или да кажат нещо успокояващо, според тях. Аз постоянно гледах надолу, за да не срещам ничий поглед - от страх да не се пречупя. Надявам се, че те ме разбраха.

Научих се да бъда благодарна. Истински благодарна за всичко, което преди приемах за даденост - например, за самия живот. Колкото и да е разбито сърцето ми, всеки ден гледам децата си и се възхищавам на това, че са живи. Ценя всяка тяхна усмивка, всяка прегръдка. Вече не приемам всеки ден за даденост. Когато един приятел сподели, че ненавижда рождените си дни и не ги празнува, погледнах го и му казах през сълзи: “Празнувай, дявол да го вземе. Късмет е да имаш всеки свой рожден ден.” Следващият ми рожден ден ще е адски депресивен, но имам намерение да го отпразнувам в сърцето си по-пищно от всеки друг мой рожден ден досега.

Искрено съм благодарна на всички, които ми съчувстваха. Мой колега ми каза, че съпругата му, която не познавам лично, е решила да изрази подкрепата си, като се върне в университета, за да се дипломира, въпреки че от години го отлага. Да! Когато обстоятелствата го позволяват, силно вярвам в подобни решения. Много мъже - и сред моите познати и сред хората, които никога няма да познавам лично - почетоха паметта на Дейв, прекарвайки повече време със семействата си.

Не мога да изразя благодарността си към семейството и към приятелите ми, които толкова направиха за мен и, които ме убедиха, че и нататък ще бъдат до мен. В най-жестоките мигове, когато ме обгръща пустотата, когато пред мен се простират безкрайните и празни месеци и години, единствено техните лица ме измъкват от бездната на самотата и страха. Безгранично ги ценя.

Разговарях с мой приятел за съвместните родителско-детски занимания, в които Дейв повече няма да може да участва. Измислихме начин как той да играе ролята на Дейв. Започнах да викам: “Но аз искам Дейв! Искам вариант А!” Той ме прегърна и каза: “Вариант А е недостъпен. Затова хайде да задвижим вариант Б по най-добрия начин.”

Дейв, за да почета паметта ти и да възпитам децата ти така, както те заслужават, обещавам съвестно да отработя вариант Б. И, макар, че шелошим приключи, продължавам траура си по вариант А. Винаги ще скърбя за него. Както пееше Боно, “тъгата няма край… и е безкрайна любовта”. Обичам те, Дейв.

Ако Ви харесват публикациите в блога, АБОНИРАЙТЕ се за нашия седмичен обзорен NEWSLETTER, в който винаги добавяме по нещо, което няма да намерите в блога. Ще го получавате всяка съботна сутрин. Ако не Ви хареса, винаги можете да отмените абонамента си.