сряда, 24 август 2016 г.

Искрено и лично: Промени себе си. Как да спасим отношенията с любимите



Преди време в "Искрено и лично" имахме рубрика "Промени себе си". Организирахме разговори върху изследванията на руски психолози, с които работех върху тази рубрика. Техните обобщени материали бяха бекграунда на предаванията. Именно това ви предлагам за четене - в случая бекграунда на изданието: "Как да спасим отношенията" - без картинки и финтифлюшки, защото важното знание не е за всеки.


Далеч не винаги отношенията между хората могат да бъдат подобрени, особено в случаите, когато отдавна няма никакви отношения, а хората просто по инерция продължават да живеят заедно. С други думи красивите, балансирани, коректни и радващи душата отношения между хората, не падат от небето, а изискват работа, усилия, време и непрестанни грижи. Разбираемо е, че именно в отношенията с близките хора най-много ни се иска да се отпуснем, да бъдем самите себе си – с всичките си настроения, нерви, претенции и капризи – нали именно заради това встъпваме във въпросните отношения... Иска ни се да се отпуснем, разбира се, ноо именно това отпускане и разваля отношенията ни. Когато става дума за близък човек, не е лошо да се помни или поне от време на време да си задаваме въпроса: продължавам ли да искам близостта на точно този човек? И, ако отговорът е ДА, то за отношенията с този именно човек е добре да се полагат специални грижи, като при отглеждането на нещо, което ни е особено скъпо. Надеждите, че с времето всичко само ще се оправи, са разбили много обещаващи връзки. С времето нищо от само себе си не се оправя – или изгнива, или изсъхва.

КАК ДА СПАСИМ ОТНОШЕНИЯТА

Често, в опитите си да спасим т.н. си отношения, ние губим себе си. Пощата ни е пълна със зрителски писма, най-често съдържащи въпроси от типа на: как да върнем този, който вече си е тръгнал, как да задържим тази, която всеки момент ще си тръгне, как да спасим отношенията си с човека, когото страшно силно обичаме. Всъщност, всички знаем, че веднъж умре ли котката, то се налага да я погребем. Няма как иначе! Знаем, че вече е късно да я спасяваме и със сигурност няма смисъл да й правим изкуствено дишане – никой не се надява да се случи чудо. По отношение на личните си отношения, обаче, знанията ни не са толкова категорични. Представете си, че имате красива, кристална или стъклена ваза - все едно – сигурно имате такава. Представете си, че с тази ваза ви свързват дълги, невротични отношения. И веднъж, когато грижовно избърсвате праха й, кихате случайно и тя пада от ръцете ви. Толкова, край на вазата. Тя още не е стигнала до пода, но вие вече знаете какво ще последва. Сърцето замира, дишането спира, следва красив, прощален звън, сълзи в очите... Какво се случва нататък? Ако сте сред малкото нормални хора – хващате метлата и лопатката, до половин час сте забравили за загубата, а след час вече ви радва освободеното място в шкафа или на масата.Какво обаче се случва по-често? Събираме с треперещи ръце парченцата и тичаме в най-близкия магазин за най-суперското лепило, а, когато успешно залепим остатъците, дори се радваме, че изобщо не личи. Е, не че е същото, ама не личи много и никой няма да забележи. Правим това не защото не можем да живеем без тази ваза, която ни трябва веднъж годишно, а ни пречи ежедневно – е, жал ни е за нея, разбира се. Но все пак тичаме, лепим и се притесняваме най-вече, защото като животни се страхуваме от всяка ОКОНЧАТЕЛНОСТ със следващата я НЕИЗВЕСТНОСТ. А този страх е гарниран от непоносимостта на факта, че вазата не се е счупила от само себе си, а заради собствената ни непохватност. Аз самата съм с две леви, затова вазата вече я няма... майната й на вазата – много по-страшно е да призная собствената си непохватност. Да не говорим пък за още по-страшния извод – нито една нормална ваза не може да оцелее около мен и повече никога няма да имам своя ваза. Безсмислено е да се самозалъгвате, че човекът, в когото сте се вкопчили, е като вазата – единствен на света. Нищо подобно! Има милиони като него! Че и по-добри. И не са скрити някъде далеч, а са около нас, тук и сега! Единственият го прави единствен не неговата уникалност, а психологическата игра, която играем срещу себе си! Ние самите даряваме на даден човек някаква магическа уникалност, най-вече заради това, че той вярва и поддържа нашите собствени самозаблуди. И, ако успеем да погледнем отвъд страха си, то ясно ще видим, че ужасът от разрушените отношения не е породен от загубата на единствения и уникален в света човек, а се дължи на онези душевни тревоги, които неизбежно съпровождат сближаването с друг човек. Също така и в опасението, че преминаването през всичко това отново, ще бъде изключително трудно. Да встъпиш в близки отношения с друг човек, да се откриеш, да покажеш болните си места, да очертаеш синините в душата си, да поемеш риска този нов човек болезнено да те удари по тях... А без това не могат да се изградят никакви близки отношения – нали цялото удоволствие именно в това и се състои: да се откриеш, да се отпуснеш и при това да не бъдеш унищожен. Встъпването в близки отношения винаги е опасно, болезнено, тревожно и, освен всичко изброено, изисква сериозно напрягане над самия себе си. Именно за тези, вече направени усилия, ние толкова съжаляваме, когато отношенията ни се прекъснат. Но... вазата вече е счупена. Край. Това беше. Вазата, разбира се, може да бъде залепена, но тя все едно ще прилича на оня труп, който след сериозна обработка, е “почти като жив“. Отношенията между хората започват като начин да нахраниш комплексите си, след което тези същите, вече сити и доволни комплекси, рушат самите отношения. И нищо не може да се направи. Ако успеем да се справим с комплексите си, то необходимостта от старите, невротични отношения просто изчезва. А, ако не успеем да победим собствените си страхове и притеснения, то как бихме могли отново да поправим отношенията си, ако вътре всичко изгаря от болка, гняв и обида срещу този, който като че ли искаме отново да заобичаме? Да се опитаме да простим? Не вярвайте в тези игри на прошки и забрави. Истинската прошка е възможна единствено тогава, когато „обиденият“ разбере действителната природа на своята обида, когато наистина поеме отговорността, и, когато най-накрая престане да обвинява другите за своите беди. Тоест, отново стигаме до необходимостта да се овладеят собствените комплекси, след което е неизбежен моментът с преразглеждането на приоритетите по отношение избора на партньор. Все още може да се махне с ръка, да се затворят очите, да се забрави... но това работи единствено до следващия инцидент, когато всички натрупани обиди ще се отприщят навън с удвоена сила. А най-смешно е, че с въпроса за спасяване на отношенията, се занимават по правило онези, чиито отношения в същността си никога не са били красиви или добри. Скандали, кавги, ту жега в отношенията, ту студ, но с някаква наивна надежда, че ако се понапрегнем още малко, то все пак ще ги поправим. С години продължава напрежението и, разбира се, впоследствие е доста трудно да си признаеш, че всичките тези усилия са били съвършено напразни, че истински отношения всъщност никога не е имало. Във всяка кофа със смет, може да се събере лъжичка сладко. Перспективата да се прекратят едни измислени отношения – това е удар по всички самозаблуди, които са били поддържани и подхранвани чрез тези отношения. Много е страшно да си признаеш истината за себе си и за своята истинска непригледна натура. От това произлиза убедеността, че лошите отношения са за предпочитане през липсата на каквито и да било отношения: щом с мен някой се занимава, то не всичко е загубено, все още има шанс да се окаже, че моите лъжи – не са лъжи. За да можеш успешно и конструктивно да лъжеш себе си, задължително са необходими благодарни слушатели, които да аплодират поредния лъжлив етюд. Именно тази необходимост лежи в основата на повечето „нормални“ отношения. За мъжа – най-добър слушател е жената, за жената – мъжа. Обикновено това се нарича любов. Впоследствие, когато самозаблудите започнат прекалено силно да контрастират с обективната реалност и отношенията започнат да се разрушават, заради постоянните взаимни претенции, хората започват да търсят помощ: „ние искаме и занапред да си помагаме в самозаблудите, помогнете ни да си спасим отношенията!“ Е, как да им отговориш? Това, което пада, трябва да падне. Ако и да има някакъм шанс да се подобри контакта с човек, с когото вече сте успели да си омажете отношенията, то първо ще трябва този човек напълно и сигурно да бъде загубен, връзката с него трябва да бъде изцяло прекъсната... Необходимо е да останете сами, да издържите сблъсъка със самотата и чак след това, ако същия човек отново ви се струва достоен за вашето внимание, то можете да опитате отново да изградите отношения с него, само че от нулата и на съвсем друга основа. Ако до умопомрачение се страхувате да не прекъснат отношенията ви с някого, то знайте – тези отношения са обречени. Вечната тревога, ревността, постоянните проверки и препроверки на партньорска вярност и искреност на чувствата; опитите за контролиране и страха от загубата на този контрол. Желанието да закачиш ближния любим на верига, за да седи вечно в краката ти и с предан поглед да се съгласява с всичко, в което се опитвате да убедите себе си - е ваш проблем, който можете да решите единствено вие. Когато човек е изправен на края на пропастта, нещото, което го кара да загуби равновесие и да падне, не е породено от липсата на координация в движенията, не е и вятъра, който бие в гръб... Това, което го кара да загуби равновесие и да падне е... самият страх от загуба на равновесие. И, когато този страх ви е обзел, то нищо не може да ви спаси, освен... да стиснете зъби и да се изправите лице в лице с това, което ви очаква на дъното на пропастта. Спасявайте душата си, не отношенията с другите...

Още в тази рубрика:
Обичате ли децата

Ако Ви харесват публикациите в блога, АБОНИРАЙТЕ се за нашия седмичен обзорен NEWSLETTER, в който винаги добавяме по нещо, което няма да намерите в блога. Ще го получавате всяка съботна сутрин. Ако не Ви хареса, винаги можете да отмените абонамента си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар